Днес излиза новото EP на Габриела Вергилов Don’t Be A Stranger – три техно трака и два ремикса към тях, които идват през чикагския лейбъл Northern Parallels. По случая си поговорихме с нея за парчетата, за вокалите в нейната музика, за влиянията ѝ, а също и за времето като ресурс, който никога не е достатъчен. Тя разказа в подробности за своята визия за музиката, а също и за своята визия за себе си като артист и човек. А ние слушахме.
Отскоро Габриела се премести от Брюксел в Копенхаген – първият град, в който се мести след като напуска България преди 10 години. Оттам започва и кариерата ѝ – точно там се запознава с хората, които я поощряват и ѝ помагат да започне да пуска и прави музика. Това се случва след като тръгва по партита съвсем сама. А от Копенхаген лесно отскача и до събитията в съседни столици като Берлин, Барселона, Амстердам. Така създава връзка с различни диджеи, продуценти, промоутъри и собственици на клубове. Това включва артисти като Bjarki, Дъстин Зан, CTRLS, Левон Винсънт, Patrice Scott, DVS1, който нарича свой ментор – имена, от които успява да получи съвети и насоки за създаването на музика.
Скоро Габриела ще стартира и свой собствен лейбъл в партньорство с близък приятел от Копенхаген, Мадс Легер, Braver, продуцент и ди-джей. Лейбълът ще се казва GAMA (йеп, като първите букви от имената им и като музикалната гама) и ще включва музика както от тях двамата, така и от приятели на артистите, а също и от нови продуценти. Първото издание ще е от Габриела, а второто отново ще бъде от български артист – Ясен Марков aka Technobeton.
Фонотека Електрика: Разкажи ни за връзката си с лейбълa Northern Parallels.
Габриела Вергилов: Northern Parallels беше първият промоутър, който ме викна в Щатите миналата година по време на дебютното ми турне там. Свирих за тях в Чикаго, където събитието беше типичното warehouse парти. Локацията до последно не беше обявена, случи се в склад, накрая дори дойдоха ченгетата и затвориха партито малко след моя сет. Всички бяха на тръни дали ще мога да пускам, защото все пак бях гост-артист и идвах от другия край на картата. Беше голямо изживяване.
Тогава си кликнахме с Майк Дерър, който стои зад лейбъла. След участието ми той ме помоли да му изпратя музика и ме покани да направя ремикс за DJ Hyperactive, след който прояви интерес да направим и соло издание, на което казах да.
Майк и Джейсън Патрик (резидент на Spy Bar, Чикаго), правят единия ремикс, а Хироко Ямамура (резидент на Spy Bar и Sound Bar, Чикаго) втория. В края на годината излиза Various Artists EP за същия лейбъл, за което доставям парче с доста рейв звучене.
А как Майк Дерър научи за теб за пръв път, как реши да те покани в Чикаго?
През Дъстин Зан. Майк винаги даваше положителни отзиви на изданията ми. Вече имах един рилийз за Enemy Records и други предходни, за които той сподели, че е фен.
Разкажи повече за работата си по изданието Don’t Be a Stranger. Кога направи парчетата?
Don’t Be A Stranger и So Cool So High бяха написани през есента на 2019 г., а In The Jungle буквално месец преди да потвърдим EP-то. Лейбълът хареса първо тези два трака. Докато уговаряхме детайлите, написах In The Jungle, който в крайна сметка решихме, че е dancefloor burner-a от трите оригинални парчета.
Исках да издам точно тях и ги бях разпратила тук-таме, но Майк веднага ги грабна. Обикновено изпращам на приятели и лейбъли, с които имам директен контакт, между 5 и 10 парчера и ги оставям да си избират. Предпочитам този метод на работа, отколкото безкрайното разпращане на единични парчета. Смятам го за ненужно губене на време, след като можеш да метнеш 10 парчета в един линк и да ги оставяш да се спасяват избирайки си. Разбира се, това зависи много и от интензитета на работа, с който продуцентът работи. Аз не се офлянквам и си завършвам нещата навреме.
След Her Beginning, Reach Out To Me, Termosfera, I Can’t stop и High Octane, исках да издам нещо по-минималистично от обичайното, но в същото време с перкусии, завоалирана динамика и разбира се вокали, които са отличаваща се част при мен. Нещо, което да работи както на ментално ниво, така и на дансинга. Повъртях парчетата в доста мои сетове, преди да имам потвърждение за издаване и вътрешно знаех, че те трябва да излязат. Радвам се, че лейбълът избра точно тях, защото реакциите на публиката докато все още бяха в демо формат и тест вариант още тогава бяха положителни.
И петте парчета ще излзязат с видеоклипове, които сама съм снимала, режисирала и монтирала.
Това ще маркира вече 13 видеоклипа собствена работа, без никаква чужда намеса. Напоследък ми е доста забавно да се занимавам с аудио-визуални изкуства. Цялата ми работа е такава: DIY.
Каза, че вокалите са много важна част от твоята музика. Каква е тяхната роля за теб?
Преди да се запозная с електронната музика, освен класическа, рок, саундтраци и всичко останало, слушах изключително много поп, хип-хоп и диско от 80-те и 90-те. Музика, в която вокалите присъстват явно. Певици като Ройшин Мърфи, Робин, Грейс Джоунс, Бьорк, ранните творби на Мадона, и Кайли Миноуг са ми доста любими. Почитани именно от малцинствата (тогава): гей, би, транс, латино, афро-американци, като съществена част от формирането на публика за електронна музика.
Комбинация от вокал с електроннен бекграунд е онова, което понякога ми липсва в промотата, които получавам или просто музиката, която излиза. Когато правя сетове излагам на показ музикалните си предпочитания и влияния. Търся такава музика, която да е уникална, автентична, вечна. Която навява носталгия, отразява личностното ми стилово израстване, етюди от детството и от ранните ми години, в които слушах MCM, VH1, MTV, малко euro dance, Massive Attack, Beastie Boys, Moloko, Faithless и доста други.
Поп музиката, по-специално, на нивото, на което е в момента не ме вдъхновява особено, затова в собствената си продукция се отпускам изцяло и филтрирам всичко през по-съвременен, по-интензивен, по-динамичен и по-бърз прочит.
Продукцията ми обикновено варира между 125 и 137 bpm – бърза, ритмична, мелодична. Съчетавам елементи от миналото, заедно с елементи от бъдещето. Не казвам, че поп музиката остава в миналото, а техното е звукът на бъдещето, но хибридът, който се получава в студиото ми между вокал и електронно звучене, отразява изцяло това, което съм като човек и света през призмата ми на композитор и продуцент.
Ако слушам двучасов сет, изтъкан само от kicks, drums и hi-hats, би ми писнало много бързо. Всеки артист има собствен стил и уважавам това, но монотонността в сетове за съвременна клубна денс музика ми е скучна. Нотката на вълнение, на повдигане на настроението, на изненада е важна. Мисля, че вокалът винаги оставя такова впечатление. Забелязала съм го и в сетовете си. Когато завъртя някое парче с вокал, независимо мое или не – хората сякаш си отварят очите и ушите. Сякаш се събуждат. В моите сетове тази тактика работи. По този начин се разбива статуквото, че техното, по-специално, трябва да е едва ли не клинично, максимално изчистено и с минимални вокални елементи.
С каква техника работиш, с какво продуцира албума?
Използвам Roland TR8 – дигитална дръммашина, имам аналогов асид синтезатор; Behringer Deep Mind с прекрасна голяма клавиатура, тъй като съм пианист и обичам пространството докато работя. Звукът му е органичен и амбиент, което добавя дълбочина. В момента доста си служа с Korg Monologue за интересни бас линии. Обожавам арпеджиото му. Имам и още инструменти, но тези са на дневен ред в момента.
Работя на поне 20 канала и осъзнавам, че е хубаво да понамаля бройката, защото става прекалено голяма лудница при сглобяването. В началото, когато започвах да продуцирам, работех на 40 канала, което в момента ми се струва изключително много. Интересното е, че някои от тези парчета са вече издадени. Тоест няма значение какви методи използваш, важен е крайният резултат. А именно дали музиката достига до сърцата на хората и им раздижва задните части или не. Танцуващият не се интересува от начина, по който си си свършил работата в студиото. Той иска да се поти и да е във филма с яко настроение.
Техниката не е от чак такова значение. Подходът, визията, начинът, по който изразяваш идеята си като артист – те са най-важни, тъй като са скелето на работата ти. Оттам нататък всичко е детайл. Може да работиш с една MIDI клавиатура. Имам и MIDI – включвам си кабела в компютъра и започвам да действам. Идеите се раждат в процеса на работа.
Може ли да ни кажеш по нещо за траковете в изданието?
Когато пиша музика, тя е автобиографична. Всяко EP дотук отразява момент от моя живот, ситуация или човек.
По същия начин и с Don’t Be A Stranger. EP-то е част от последователност. Той е следствие от всички предходни издания. Разглеждай го абстрактно. Няма да казвам какво точно съм имала предвид, но всеки би могъл да открие себе си в някой от траковете. Електронната музика е абстрактна и в това е чарът й. Има по нещо за всеки, независимо каква е моята лична подбуда като създател. Напиши си сам сценария е общо взето работата. Може би на някой по-близък бих разказала историята зад еди-си-кое парче.
Елементът на мистерия също е важен за мен. Но ето накратко: Her Beginning е началото на музикалното ми пътуване. Reach Out To Me се случи, защото сам човек не може да продължи и има нужда от някой или нещо, който да му протегне ръка, затова и заглавието e такова. Termosfera е лек завой в слой на атмосферата, полет към хоризонта, скок, ако щеш, след като ти е подадена онази ръка. Води до I Can’t Stop, който пък от своя страна избухва в High Octane, защото какво би могло да се случи когато не можеш да спреш? Прегряване, оголемяване, вид експлозия. Don’t Be A Stranger е препратка към Reach Out To Me. Двете издания са индиректно свързани. Всичко е като един саундтрак. Неслучайно доста колеги ми споделят, че работата ми е “cinematic”. Оттам и препратка към всичката филмова музика, която слушам постоянно.
Какво ти предстои до края на годината?
Скоро представям изцяло нов проект EMPRESSA BULGAR, който е електро синт поп. Повечето песни са между 80 и 110 bpm с български вокали. Имам и клубно парче, което е по-раздвижено и леко quirky. Проектът ще види светлина след 6 годишна работа. Песните ще се представят на сцена, с хореография, пеене на живо. Вече тийзнах в Instagram и хората не спират да ме питат кога излиза проектът. Стилово звученето е алтернативно. Няма много общо с техно творенията ми дотук, но пък е един различен прочит от моя страна на модерната музика днес. Има и трибюти към БГ поп, ню уейв, синт.
Септември стартира с първия сингъл, който е клубен, после песните стават по-тежки. Всички клипове са снимани от дългогодишната ми приятелка-колаборатор, оператор, творчески директор, фотограф и стилист – Елиза Георгиева. Режисура, монтаж, музика, текстове и изпъление – аз самата. EMPRESSA BULGAR е органичното ми превръщане от продуцент в изпълнител, за което нямам търпение.
През септември излиза и EP за японския лейбъл 951beat. Рийого Ямамори, който седи зад него, ме преследва около 2 години, след като качих в Soundcloud електро парчето Не разбирам. Свърза се с мен и поиска да му направи ремикс с евентуално издаване през Ovum Records на Джош Уинк. Но тъй като не го познавах лично, така и не му пратих парчето. Завързахме контакт обаче и си позволих да смъкна гарда. Подбирам хората, за чийто лейбъли издавам и въобще хората, на които пращам музика. Тъй като тя е съществената част от светът ми предпочитам да знам, че отива в правилните ръце. Претенциозна съм в това отношение. Дори когато непознат ми поиска съвет или конструктивна критика обикновено ми отнема време да отговоря или просто не отговарям, защото за мен е важно да имам лична връзка с човека, който стои зад тази музика.
Правя ремикс на парче на Дъстин Зан за годишната компилация на Enemy Records по случай 15 години лейбъла. Стартирам и собствен лейбъл с близък приятел. Първите три рилийза са вече потвърдени. Ще е интересно. Общо взето съм много заета.
Случва ли се често някой фен да ти пише за съвет или мнение? Например, някое момиче, което точно започва да се занимава с продуциране.
Случва се. Специално за мацка ми се е случвало точно веднъж и то от България. Бях заета и нямах време. Има го и това, че за да си артист и да правиш това, което обичаш, и хората искат от теб- на теб ти трябва време. На мен времето ми е най-ценното нещо, с което разполагам. Може да прозвучи неприятелски като кажа – „нямам време да слушам“ – но трябва да приоретизирам собствена си музика и работата по нея, за да може тя да види свят и аз да продължа да съществувам като артист. Тоест тя не чака. Трябва да я правя, трябва да я издавам, трябва да я свиря. Денят ми, отначало докрай, е музика, музика, и само музика. Спирка нямам. Понякога е изморително да имаш много идеи. Те се блъскат в главата ти и не те оставят намира докато не ги изкараш на показ.
Ето го и времето, което все не достига. Много хора очакват от нас артистите да им отделяме именно това време, за да изслушаме всичко, което пращат като демо. Разбирам го, но има много по-голяма вероятност да обърна внимание, ако имаме лична връзка, нещо което ни свързва. И по този начин предпочитам да работя с лейбъли, където екипът не ми е непознат.
Случвало се е да ме питат как така познавам еди-си-кой голям артист, какво съм правила, за да ми се случи това или онова, къде съм ходила, каква е тайната, как се уреждат участия и т.н. Струва ми се нахално. Особено ако си вложил 15 години от живота си, както аз и много други колеги, разгръщайки себе си, не само като музикални фенове или съпорт на тази сцена, но и като професионалисти. Изграждала съм всичките си контакти с усилия. Развивала съм уменията и таланта си и продължавам да го правя с нон-стоп работа. Изисква се усилие да можеш да отидеш на фестивал – не можеш да отидеш на фестивал, ако нямаш финанси, трябва да работиш, аз съм работилa. Никого не съм питала как да стана DJ с участия по света. Или пък как да ме одобрят за Boiler Room.
Искат се време, търпение, всекидневна практика и финанси, за да развиеш едно хоби от страст в работа и после да започнеш евентуално да си плащаш сметките от него. Искат се и някои жертви. Аз имам частичен тинитус в лявото ухо.
Един човек, който иска да получи тънкостите на моето лично развитие или вид успех толкова бързо, лесно и на тепсия, то той самият не е готов да поеме риск в името на собствения си път, а и желанието му да си вземе каквото му е нужно от мен, не е уважително към работата ми. Етиката отваря врати. Ето ти един съвет.
Всяка история е уникална, моят път никога няма да бъде пътят на нечии друг артист. Обратното важи също.
Какво работеше, когато отиде в Копенхаген?
Занимавах се с продажби за голяма модна компания, включая и фрийленс за седмицата на модата и седмицата на интериорния дизайн. Имам афинитет и към двете, учила съм мода, но обожавам интериорен дизайн. По едно време бях луднала да ставам вътрешен декоратор. Разбира се музиката не ми дава. Идеята, че можеш да станеш звезда за една нощ е доста холивудска. А аз честно казано предпочитам европейско кино, където се говори за реалността.
А именно – хубавите неща се случват, когато се влага в тях. Бързата кучка слепи ги ражда, има един български лаф. Нетуъркингът, който правих в продължение на години ме свърза с любимите ми артисти, някои от които вече са ми приятели.
Докато работех по онова време имах огромен хъс да покажа коя съм всъщност чрез музиката си. Забелязала съм, че това, за което хората се хващат е страстта и енергията ми. Защото освен, че правя музика със страст, зад пулта съм със страст, пея със страст, танцувам и говоря за тази музика със страст. Малката подробност, че идвам от България също влияе положително върху профила ми на артист. Усещам го.
Ако бях бизнес човек, бих казала така – It’s a good selling point. Обаче не съм. А именно съм себе си. Всяка идея, в която влагаш от тази енергия би могъл да „продадеш“ по-добре, отколкото ако просто сухо измънкаш: „Ми да, аз съм диджей/продуцент. Защото много ме кефи”. Няма магия. Така няма да грабнеш хората. Артист ли си, креативен ли си – без доза лудост, доза драма, без изпепеляване – няма да стане.
Сигурно и затова след шоу двете думи, които най-често чувам по мой адрес са именно “енергия” и “страст”. Това би бил може би важен съвет, който бих дала на онзи, на когото му е интересно. Ако ти сам не вярваш в една идея, няма как да накараш света да повярва в нея. Хората се кефят на ентусиазъм. А и за да си добър се изисква малко лудост. Но в здравословни количества.
Накрая един по-различен въпрос. Не толкова за музиката, колкото за имидж. Твоят онлайн имидж се отклонява от догмите, свързани с ъндъграунд стиловете. Имиджът ти е като на човек, повече свързан с модата, отколкото с техно музиката. Каква е твоята идея за това?
Със сигурност не мисля, че се отклонявам от каквито и да било догми, тъй като догми в електронната музика, още повече в техното, чисто и просто не трябва да има. Самата дума догма индикира грешно мислене.
В XXI век се борим именно за падането на тези остарели виждания и не мисля, че ощетявам феновете си, бидейки жена. Трябва ли да се извинявам затова? В музиката съм открила, че мога да бъда себе си и точно тя ми дава свободата да съм.
Афинитетът ми към модата, естетика и въобще към изкуството са ясни. Който има сетивата и капацитета да чете между редовете го знае.
Facebook и Instagram не са платформи за директно промотиране на изкуство. Платформите за нас, музикалните артисти са: Soundcloud, RA, bandcamp, Beatport, Spotify, Apple Music, iTunes, YouTube и т.н. Най-вече участията, където на живо ставаш свидетел на, аджеба, имам ли го или го нямам. Instagram е снимков дневник, в който споделям яки места, фотография, гиговете си, издания, въобще изкуство, любими филми, храна, малко политика, говоря си с приятели и фенове, и разбира се слагам лицето си, тъй като why not? Задължението на артиста е да отразява духа на времето, в което живее, както е казала великата Нина Симон. Изхождам от тази гледна точка. А ако някой иска да види само това хубаво българско лице, без да има елементарно познаване на материята и липса на любознателност що се отнася до контента на работата ми – това е изцяло на негов гръб. Обикновено това са хора със закостеняло мислене. Не мога и не бих желала да контролирам начина, по който мислят останалите.
Буквално ден след сета ми за така нашумялата напоследък берлинска платформа HÖR, стилът ми зад пулта беше сравнен с този на Джеф Милс. R&S звездата от 90-те пък, The Outlander, ми писа, че съм наследила движенията на Кинк. И двете са голям комплимент, но все пак аз съм Габриела Вергилов и съм женски представител.
90% от артистите в тази индустрия са мъже. Къде са останалите 10%? Защо на нас ни се казва, че не трябва да носим червило? Казвали са ми го. Доказвам талант и уменията, а начинът по който изглеждам е подробност. Не мога да си сложа маска, нямам и намерението да го правя.
Всъщност благодаря на родителите си за гените. На мама за нюха към естетика и на татко за музиката. Идеята, че ако една мацка изглежда добре и се грижи за себе си, то тя задължително е с нисък коефициент на интелигентност или непосилна да се справя с даден вид кариера е глупост, отживелица и в крайна сметка тотално уронване на цялостния женски имидж на глобално ниво. Все повече и повече прохождащи и изгряващи женски артисти по никакъв начин не се притесняват да бъдат себе си. А и който е играл по учебник, не е останал в историята – това е моята философия. Уникалността е уникална съставка сама по себе си. С талант, се получават чудеса. Който има и двете е благословен. Аз май така се усещам напоследък. И сега да искам ли прошка? Не, защото вече си граничи с престъпно да има такава част от обществото, и по-специално от потребителите на тази музика, която отказва да се образова и приеме, най-сетне, че сме равни, и че мацки по поли могат да пръскат клубове, да правят як арт и да имат глас по глобални проблеми. Обикновено това, за жалост, са все тъжни хора. Що се отнася до мен самата – аз съм мултидисциплинарен артист с цялостна визия за нещата. Всичко друго е подробност.
