Профил: Laylla Dane

София в началото на 2002 г. Марта е на дългата опашка пред клуб Spartacus. Това е поредното парти, на което отива, въпреки че е едва на 15 г. Този път обаче е по-различно. Само преди няколко месеца се е случила трагедията в Индиго и се появява нещо невиждано дотогава – политиката 18+. На опашката я забелязват няколко нейни по-големи приятели, които обмислят как да ѝ помогнат да влезе. Марта обаче вече си е наредила нещата. И това не включва ученическа карта с изрязани от вестник цифри. До нея стои баща ѝ. 

Господин Дънев, мъж с военно образование на около 45 г., се е съгласил да придружи дъщеря си в най-култовия клуб на България, за да може тя да танцува на фона на репетитивни звуци. Двамата остават до 5 ч. сутринта. Дали той е танцувал, историята мълчи. 

Случката е показателна за Марта, за средата, в която израства, а и за това колко куул е баща ѝ. На 15 г. тя вече е супер борбено рейвърче, което е решено да постигне това, което си науми, а по пътя среща и подкрепата на семейството си.

Средата на 2019 г. и пред мен стои порасналата Марта Дънева или Laylla Dane, както вече я познават в клубовете от тук до Берлин и от Москва до Ню Йорк. Първият път, когато се свързах с нея, беше в средата на 2018 г. при излизането на дебютното ѝ EP Tropical Dar. Исках да ми разкаже малко повече за него, но след няколко разменени имейла тя реши лекичко да ме отсвири с мълчание. До началото на това лято, когато сама се свърза с мен. Ок, разбирам, тя води. 

Марта е родена във Варна. Идва в София в първи клас и докато стане 7-ми вече е рейвър. Отива на първото си парти, когато е на 14 г. “Дали не беше Metropolis с Josh Wink?” – в Зимния дворец, вечерта преди Стрийт парада през 2000 г. След това започва да ходи на всички партита, които се случват в София. Скоро има синя коса и дрехи от Street Mania – просто така изглеждаше рейв културата тогава. “Мама ми помагаше да си правя дрехите по-цветни. А когато поисках да си боядисам косата синя, баща ми ме заведе до фризьорския салон.”

Скоро Марта стига до идеята, че иска не само да слуша, но и да пуска музика. И отново семейството ѝ я подкрепя – благодарение на техните си купува първите грамофони и започва да се учи да миксира директно на винил. Помагат ѝ нейни приятели, които държи да спомене – Атанас и Чавдар – с две плочи на Davide Squillace – Sketch 1 и 2. Скоро след това си купува и първите собствени: Marco Carola – Appendix C, Oxia – Bouni и втора на Marco Carola – 7th Question – “Тая плоча е със статут на химн от онова време”.

Изцяло на плочи е и първият ѝ официален гиг. Случва се през 2003 г., когато тя е на 17 г., а мястото е Blade, между Студентски град и Дианабад. Питам я какво си спомня оттогава – “Че бях доста притеснена, естествено. Бях първа, тоест още не се беше събрал много народ. Направих двучасов сет, само на плочи – сигурно съм си изпускала цялата колекция.”

Няколко години и десетки партита по-късно тя стига и до едно от по-тарикатските места в столицата от ’00 годините – Toba&Co Bar. Започва като пуска през вторниците, а след това и петъците, а впоследствие понякога застава зад пулта и по няколко пъти седмично. В крайна сметка през 2006 г. тя взима първата си резиденция точно там.

Toba&Co има ново, щуро име

Паралелно с пускането в Toba&Co, през 2007 г. Марта се включва в конкурса за диджеи на Chervilo. 70 души изпращат 30-минутни сетове, от тях са селектирани 22, а на финала стигат 7. По някаква причина журито не присъжда първо място, но обявява две втори. Един от двамата наградени е Марта. Единствено тя обаче печели възможността да подпише с агенция, което ѝ носи резиденция и в Chervilo, а също и различни гигове из страна. 

От конкурса Марта има и следната история. След награждаването при нея идва друг от участниците, който не е бил сред финалистите и ѝ казва: “Виж сега. Ти като диджей за нищо не ставаш, но понеже си момиче, донякъде разбирам защо ти дадоха наградата.” Казва, че няма да го забрави никога. Впечатлена е най-вече от наглостта в цялата ситуация. Въпреки че отстрани това звучи безобидно, когато ти се случи, тотално можеш да посдухаш. Тя обаче не си втълпява, че не става за диджей, а продължава да си действа по това, което си е решила. 

Онлайн още могат да се видят статии със заглавия, отбелязващи точно, че “Жена стана диджей на Червило” или “Жена диджей спечели…”. Има и още случки, които показват структурния сексизъм наоколо. Докато пуска в Culture Beat, например, при нея идва мъж, с въпроса: “Ти защо не почнеш да гримираш и да оставиш тази работа на хората, които разбират?”

А някои истории са просто комични. Например веднъж, докато пуска в Toba&Co, някакъв човек я пита къде ѝ е микрофонът. Когато му казва, че няма такъв, той пита учудено: “Какъв диджей си, като нямаш микрофон?” 

И все пак, когато отварям въпроса за полово неравенство в индустрията, Марта говори по-скоро неохотно. Казва, че причината за това е, че в последно време е свидетел по-скоро на силно промотиране на жени артисти, отколкото на тяхното спиране. Освен това: “Никога нито съм разчитала, нито съм се притеснявала, че заради пола ще получа предимства или ще бъда пренебрегната. Възпитанието ми е такова.”

И все пак тук продължаваме да броим жените диджеи и продуценти на пръсти и може би сред причините за това е, че истории от рода на: “Ти защо не почнеш да гримираш” се вкореняват в начина на мислене и на момчетата, и на момичетата. А може би причините са други. Това е различна и дълга тема за някой друг път.

Марта се чуди къде отиде табелата

Ок, връщаме се на главната история. Марта става резидент и на Chervilo, и на Toba&Co. Два клуба, които някак не пасват на възприятието за Laylla Dane в момента, със сетовете ѝ в Студиото или пък в берлинския Club Der Visionäre. “Някои хора си промениха мнението за мен, защото пусках в Chervilo. Едно време в България нямаше нюанси – всичко беше черно и бяло. Или си такъв, или си онакъв. Сега възприятията са много по-широкоскроени. По дългия път, който съм извървяла, съм доказала каква ми е ценностната система. Сега, въпреки че се ширя предимно в ъндърграунд средите, нямам никакви скрупули, че ще изневеря на себе си, ако свиря на по-комерсиална сцена като Metropolis, например. Дори бих искала да пускам на Metropolis, за да може всички 3000 човека, които ще са там, с които още нямаме допирни точки и които няма да дойдат в Студиото или в Koncept, да чуят музика, която вероятно не са чували преди. И съм сигурна, че ще им хареса.”

В началото си като диджей, Марта се увлича по италианско мелодично техно от началото на ’00 г. Ако пък се чудите кой е пускал на партито в Spartacus от първата история – Marco Carola. В едно интервю от преди повече от десет години изброява като любими артисти Loco Dice, Tiefschwarz, Guy Gerber – имена, които би срещнал в Ибиса. Но вкусът и селекцията на Марта се променят осезаемо с времето, израстват. Това обаче не се харесва много на двете места, в които е резидент тогава. Първо в Chervilo ѝ казват, че пуска “много мрачна музика”.  

По същото време в Toba&Co Bar също недоволстват от по-клубното звучене, което придобива селекцията ѝ. “На няколко пъти не просто ми намекнаха, а направо ми казаха, че ако следващия път не пускам еди-какво-си, направо няма да пускам. Разбира се, аз пак си отидох и си пусках това, което аз смятах за редно.” Така, след няколко сезона в Toba&Co, резиденцията ѝ приключва. “Беше ми тежко – като след раздяла с гадже. Принципите ми обаче бяха по-важни.”

И точно когато нещата изглеждат най-скапани, се случват няколко събития, които Марта описва като повратни. В този период се появяват Culture Beat и Студио 414 – фотографско студио в един трафопост, на един паркинг, което малко по-късно ще се превърне в Studio Elegantly Wasted. На тези места се сближава с хората, които и до ден днешен нарича най-близки – Bosha, Garo и Цвети Церовска, която организира тогавашната серия партита Off the Record. “На много се научих тях! От момчетата видях какво значи да се забавляваш зад пулта.” А Цвети описва като човекът, който “ми помогна да счупя черупката, да повярвам в себе си, защото тя повярва в мен. Тя е нещо като първият ми агент.”

Марта казва, че в този период сякаш превключва между два свята – от Toba&Co и Chervilo, в които дълго време е била свидетел на надменно поведение и едно усещане за стегнатост, към Culture Beat, а впоследствие и Студиото, където се запознава с хората, повлияли най-много на артистичното ѝ израстване – не просто на музикалния вкус, но и на поведението, на подхода ѝ към диджеинга, на търсенето на музика. Към тези хора тя бърза да прибави и Мишака Стоянов Cinnamint – още един човек, който повлиява силно на музикалния ѝ вкус.

В този период започва да въртят маратонски сетове в Студиото – единственото място, на което тя и останалите около нея са свободни да го правят. Пример за това е един 15-часов b2b сет с Bosha.

И Culture Beat се е попроменил

В момента домът на Марта е Берлин, но още преди да се установи там, градът изиграва една малка, но важна роля в развитието ѝ. През 2013, година преди да се премести, тя заминава там, за да пуска на първото си берлинско парти – в Club Der Visionäre.

Към този момент Марта е на 27 и вече има 10 години опит зад гърба си, но в мига, в който вижда пълния до горе клуб разбира, че е пред тотално нова ситуация. “Мислиш си, че можеш нещо, докато наистина не се хвърлиш в дълбокото.”

По това време тя редува дигитален трак с парче от плоча. Още на второто обаче, докато плочата върви, явно ошашавена от ситуацията, тя вдига иглата. Настъпва най-неловката тишина на света. Трябват ѝ няколко секунди, за да разбере какво е направила. Но още в следващия момент вижда нещо, което не би ѝ се случило в България. “Хората започнаха да ми пляскат и да ме окуражават.” Оттам нататък всичко се нарежда. Пуска в продължение на 5 часа, включително и b2b с останалите диджеи. “Не се отлепих от пулта. Беше трансцендентален момент. Насрах се, но тук това няма значение. Аз съм в друг свят, който не съм си представяла, че съществува. Всеки трябва да си извърви пътя, който му е отреден, да си научи уроците.”

Снимка: Марио Стойнов

На следващата година Марта отново заминава за Берлин, за да запише курс по продуциране на електронна музика в SAE – институт за творчески медии. Курсът продължава четири месеца, но след като го завършва решава, че няма да се прибира в България. 

Всички желания и стремежи на Laylla Dane приличат на стъпки от по-голям план. В едно интервю отпреди 10 години тя споделя как има мечта да пуска в берлинския Watergate. Погледнато от дистанцията на времето, това вече изглежда не като мечта, а като поредния логичен етап. 

През 2013 г. тя е в Букурещ, за да пуска в клуб Modern. Офертират я да отвори и афтъра за 2 часа “в стария Guesthouse”. В крайна сметка пуска шест, до 12 на обяд. А сред хората, които танцуват в супер малкото пространство е и Thomas Franzmann aka Zip, съосновател на лейбъла Perlon и организатор на New Kids On Acid – парти, което се провежда веднъж годишно в Watergate. “Култово събитие, на което всеки иска да пуска. Аз разбрах за него, чак когато ме поканиха. Писа ми Zip. Направо се разтреперих цялата. Това е крайъгълен камък в моята кариера.” В Watergate пуска редом до ZIP и Ricardo Villalobos, а това открива пътя ѝ към клубове като Hopetosse и към собствена вечер в Club Der Visionäre – “Не съм се чувствала толкова у дома си на друго място в Берлин“.

Класическо усещане в България е да се смятаме за лекичко втора ръка качество хора. Но често, когато се срещнем с хората “от чужбина”, виждаме, че всъщност не им отстъпваме. И не защото те са слаби, а просто защото нашите артисти са си доста добри. Това е може би един от най-важните начини, по които Берлин се отразява на Марта – дава ѝ позитивен риалити-чек.

“Престоят ми в Берлин много ми помогна да се видя къде точно съм, защото има в кой да се отразиш. Тогава видях, че пускам доста добре в сравнение с други хора, които не са безизвестни. Аз и още много други български диджеи се развивахме в среда, в която хората отиват на парти, само ако има чужд диджей. Какви ли не смотани диджеи сме изслушали, само защото са чужденци. Затова силно вярвам, че и промоутърът има мисионерска отговорност. Не можеш да кажеш просто: те хората на това се кефят. Ти също трябва да ги образоваш тия хора. Това не са чушки и домати. Това е култура. Да, продукт е, но е и памет, която се създава и ще остане във времето. Много съм доволна от нашата генерация. Ние сме си в разцвета на силите и хората, които се занимават с музика – тези, които организират, дизайнерите, всички участници – осъзнават, че всеки детайл остава отпечатък и са много по-внимателни. тВ сравнение с едно време, качеството сега е много по-високо.”

По време на саундчек в Koncept

Продължаваме да си говорим за сцената тук. Отдавна се усеща, че има един снобизъм, една излишна елитарност. И двамата се съгласяваме, че това отблъсква хората, отблъсква потенциални фенове, съвсем адекватни хора, които биха искали да идват на партита и да се забавляват, но понякога са посрещани с враждебно поведение. 

“И така попадаме в един затворен кръг, в който години наред ще сме си само ние. И през цялото време ще си казваме другите колко много не разбират. Ще се чудим защо не идват на партита. И защо не можем да си позволим да поканим еди-кой-си и защо не можем да платим хубави хонорари на българските диджеи. Защо… защото се мислим за кръга Мисъл, най-големия елит, който не дава на никой да припари.”

Марта признава, че тя самата е имала такова поведение, но го надживява. Това, което иска да прави в момента е да предава наученото, да разпространява яка музика, да помага на следващата вълна местни артисти. “Защото култура се гради като даваш пример.”

Връщам Марта на причината, която всъщност ни свърза – дебютното ѝ EP Tropical Dar от 2018 г. То излезе с три минимъл трака плюс ремикс, като едноименният е даже емоционален и леко меланхоличен, което печели личния ми вкус. Само че като ме чува да описвам траковете като минимъл, Марта бързо скастря и мен, и Discogs: “Е как ще е минимъл – има хаус, има и ейсид”. Знам си аз, че да поставяш жанрови етикети на музика е най-лесният начин да се изложиш.

Говорим си как се стигна до създаването на Tropical Dar. “Мой приятел ме срита, че трябва да направя нещо. Човек, с който директно си казваме нещата както са. Един от най-ерудираните хора, които познавам. Той много ми помогна технически за албума.” Става въпрос за 29-годишният Adam Parker, който вече познаваме доста добре като Afriqua – бил е както в Студиото, така и на сцената на Festival In The Nature.  

Въпреки че от няколко години не живее в България, един от начините, по които Марта продължава да е част от сцената тук е Wake Up Stran-Jah на Варвара. Тя курира събитието през последните две години. Започва да пуска на него през 2015 г., но с времето започва да обменя идеи с организаторите и да оставя своята следа. Именно по нейна инициатива през 2018 г. изграждат стабилен пулт, на който става възможно пускането на плочи. Тогава тя успява да прокара и идеята за изцяло български лайнъп. “Аз бях сигурна, че хората ще дойдат и без да има гост в програмата. Нашите артисти са на високо ниво и местните парти-маратонци го знаят. Организаторите ми се довериха. Тогава за пръв път аз селектирах и почти всички участници.”

От 2019 г. Марта официално е обявена за куратор на събитието, а целта ѝ е да има приемственост между установените артисти и новите диджеи. Марта ни споделя малко от плана си за тази година: “Ще разнообразя българското участие, но със сигурност ще има повторение на хора, без които не мога да си представя WUSJ. Освен това ще търся и по-драстични промени в темпо и стил между нощ и ден. Възможно е да имаме и повече от един импорт артист, но за мен е по-важно съответният гост да допълни програмата от нашенци, а не обратното – покрай госта да строим лайнъпа.”

Въпреки че живее в световната столица на електронната музика – извинявам се за клишето – Марта всъщност гледа все повече към България. Тук се чувства по-комфортно. Липсва ѝ по-лесният контакт с хората, това колко по-лесно е да си уговориш среща в София, отколкото в Берлин. Освен това отбелязва, че нещата тук вече наистина се случват. “В момента можем да говорим за сцена. Защото вече има български артисти. Преди нямаше продуценти, имаше само диджеи. Диджеи, които никой не ги знаеше, никъде не ходеха да пускат навън, никой не правеше музика, нямаше лейбъли. Имаше само едни партита, които просто бяха нещо ново и хората затова се събираха. Искам със знанието си да помогна. Искам да стъпим на международната сцена, защото знам, че имаме много какво да покажем.”

Глобално, електронната сцена винаги се е свързвала основно с хедонизъм, с небрежно творческо отношение, с изтръпнали афтъри. При всички успешни проекти по света обаче – независимо дали говорим за артисти, клубове, лейбъли – става въпрос и за съвсем целенасочено бачкане. Не за “над-нещата” поведение, а за професионална отдаденост. И точно това прави пътят на Laylla Dane интересен за следене – тя е артист, който методично преследва целите си. Това е полезно за местната сцена, и както самата Марта отбелязва, вече има и такива артисти, и такива промоутъри. Остава само повече хора да идват по партитата. 


Основна визия: Камен Каменов. Снимка: Михаил Новаков

Подобни статии

Laylla Dane – Tropical Dar

Последни статии

Наръчник за маратонски рейв

Stamina w/ Somewhen at Studio EW

Габриела Вергилов за новото ѝ EP Don’t Be a Stranger, за вокалите и за себе си

ФАЗА. of Emergency|Open Air